Да направим добро на някого. Колко мило. Колко извисяващо. Вълна от любвеобилност и безкористност се отприщва от душата ни. Иска ни се да прегърнем целия свят, толкова големи се чувстваме. И веднага в нас се поражда нетърпеливото желание да продължим да ощастливяваме света - да храним гладни котета, да даваме пари на просяци, да даряваме дрехи на сирачета, да купим най-красивата дреха на обекта на своята любов, да извършим един тон геройства.

Но почакайте малко...какво би станало ако гладното коте ни одраска, вместо да ни се умилка. Ако просяка не ни погледне с безкрайна благодарност, ако се окаже, че сиропиталището тъкмо е получило доставка - дрехи от Германия...Ами ако обекта на любовта ни не ни отвърне подобаващо? Ай ай ай, с една дума.

Тогава, в нас се загнездва черното усещане на недооцененост. Да, ние, нашата любов, благородност и т.н. се оказват недооценени и ни е тежко. Душата ни се свива точно толкова, колкото преди е била готова да се раздаде на света. Защото ние даваме с очакването да получим обратно. Защото го правим от любов към себе си, а не към другите. Да, смятаме, че те са достойни за нашето благородство, но не задължително изпитваме обич, съчувствие и разбиране към тях.

Толкова е трудно да извършим нещо напълно безкористно. Дори и в любовта се прокрадва егоизма. Сякаш само велика идея може да бъде толкова вдъхновяваща, че да ни накара да забравим себе си. Зад всички саможертвени геройства стоят чувство за дълг, лоялност, любов, вярност, вяра в по-доброто бъдеще...

Ако не осъзнаваме своята житейска позиция, как може да бъдем вдъхновени от каквото и да било в нея, как може да бъдем безкористни в извършените от нас добри дела? 

Е, няма ненаказано добро.

а с мисълта, че се натрапваш с представите си на подпомогнатия. Това е от критична важност, когато помагаш без да ти е искана помощта, и заради това човек трябва да е готов не за благодарност, а за най-тежки последствия, защото никога не знаеш със сигурност как ще бъде изтълкувано, особено от аутсайдери, които са свикнали да разчитат на други. Животът изобилства с такива примери, но това не означава, че усилието не си заслужава, просто доброто ще ти се върне, но никога не можеш да предвидиш по какъв начин. Заслужава си дори да замолиш да направиш добро, ако видиш наложителността от това, но и в този случай трябва много да се внимава да не си повярваш, че ще бъде прието както ти го виждаш. Понякога си заслужава дори при сериозна опасност за собствената сигурност, но дано да не ти се случва никога. Доброто се връща не директно, а с това, че правейки с жеста си света по-добър, в него ще продължи да живее един добър жест в повече, а съществува ли каузата на добротворчеството, нечий добър жест един ден неизбежно ще застигне и теб. Колкото до този, на когото помагаш, трябва да се пазиш от него, защото е възможно да го накараш да се мрази от слабостта си, поради което може да се наложи да молиш за привилегията да му помогнеш.

Поздравления за постановката! :)

@ Войнолюб, гледах един филм преди няколко дни, който е точно по темата за добротворчеството - "Предай нататък" (http://www.movies-bg.org/films/841/%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%B9_%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%82%D1%8A%D0%BA/Pay_It_Forward/)

Благодаря, Мунке, изглежда интересен, ще опитам да го гледам по-нататък, че сега трябва спешно да се захващам с други неща.